Първата следа

Дневникът не беше намерен като реликва. Не лежеше в кутия от кедър,
не беше скрит под камък, не носеше вид на нещо свято. И тъкмо затова
беше опасен. Истински опасните неща рядко се обявяват. Те се оставят
близо до ръката, сякаш сами искат да бъдат отворени.

В началото страниците изглеждаха обикновени. Почеркът — стегнат,
на места разкъсан, ту по-уверен, ту нервно прекъсващ. Но между
редовете стоеше нещо друго. Не тайна в обикновения смисъл, а
напрежение. Сякаш пишещият не е описвал случилото се, а се е
опитвал да настигне нещо, което вече е било тръгнало пред него.

Какво пазят тези страници

Тук не са събрани просто записки. Това е място на разместване.
Място, в което реалното постепенно започва да допуска невъзможното.
И колкото по-надълбоко влиза човек, толкова по-малко остава
сигурен кое е било видяно, кое — разтълкувано, и кое — повикано.

Има дневници, които пазят спомен. Този пази преход.
От едната страна стои човекът, който още вярва, че светът има
ясни очертания. От другата — онзи, който вече знае, че има места,
предмети и знаци, които не се подчиняват на обичайния ред.

Отвори внимателно

Не търси тук удобни обяснения. Няма да ги намериш.
Търси следата на разместването — онзи миг, в който нещо привидно
малко започва да променя всичко останало. Понякога това е дума.
Понякога място. Понякога предмет, който не иска да бъде забравен.